А?... К'во каза?... Да седнеме да поговориме
"А?... К'во каза?... Да седнеме да поговориме и да се разбереме евентуално." Тези думи, уловени от обектива на Боришев, са повече от подслушан цитат -- те са квинтесенцията на управленския модел на Бойко Борисов. Снимката е от 2009 г., първата година на неговото управление, когато стилът "говори, говори, говори" вече се е утвърдил като основен инструмент на властта.
На 27 юли 2009 г. 41-вото Народно събрание избира Борисов за 93-ия министър-председател на България. ГЕРБ управлява с малцинствено правителство -- 116 мандата от 240, което означава, че всяко решение минава през безкрайни преговори, обещания и устни договорки. Борисов усъвършенства изкуството на разговора до виртуозност: среща се с всички, говори с всички, обещава на всички. И после притваря очи.
Стилът му е антитеза на предшествениците. Иван Костов управлява с хладна аналитичност и презрение към популизма. Симеон -- с аристократична дистанция. Станишев -- с партийни конгреси и коалиционни споразумения. Борисов управлява с телефона. Звъни на кметове, на бизнесмени, на журналисти, на футболисти. Решава проблеми в движение, между две пресконференции и три инспекции на пътни обекти.
Този модел има своите предимства: бързина, гъвкавост, лично участие. Но има и тежък дефицит: липса на системност, институционален хаос, зависимост от еднолично решение. Когато Борисов говори, всички слушат. Но когато Борисов не говори -- или когато говори прекалено много -- нищо не се случва. Министрите чакат обаждането. Кметовете чакат визитацията. Депутатите чакат инструкциите.
До 2009 г. още е рано за окончателна оценка, но контурите на модела са ясни. Борисов управлява страната като кмет на голямо село -- познава всички лично, решава проблемите на място, отказва да делегира. В кабинета му ключовите министри са подбрани по лоялност, а не по компетентност: Цветан Цветанов на вътрешните работи, Симеон Дянков на финансите, Томислав Дончев на еврофондовете.
Снимката на Боришев е визуална метафора: Борисов говори, говори, говори -- а отсреща някой притваря очи и се опитва да слуша. Или поне да изглежда, че слуша. В този кадър е цялата философия на управлението: безкрайният монолог на властта, на който никой вече не обръща внимание, но който продължава неуморно, защото спирането би означавало тишина -- а тишината е враг на популизма.
Свързани истории